Любимото рошаво сиво същество, ту нещастно накокошинено под падащите снежинки, ту гръмогласно раздаващо правосъдие из прахоляка на селската улица, се е вплело дълбоко в нашите поселища. Това е станало толкова отдавна, че никой не си спомня началото, а и повечето от нас не забелязват живите сиви същества до нас, не чуват гласовете им, не знаят за проблемите им… От трите вида същински врабчета – домашното, полското и испанското, домашното е най-отдавна край нас и най-тясно свързано с човека. Главно за него ще иде реч нататък, още повече, че неговите тегоби и трудности са и тези на другите два вида, обитаващи същата среда и същите условия.

„Златният век“ на врабчето е бил във времената на разцвет на традиционните земеделие и животновъдство и в местата с такъв разцвет. Ясно защо – изобилие на семена,осигуряващи благоденствие на врабците през цялата година, изобилие на насекоми, които също обичат семена, а са главната храна за отглеждане на малките през лятото. Изобилие на домашни животни, оборудвани с хранилки или сеещи навсякъде семената на изядените от тях треви. Жилища на човека далеч от съвършенство и архитектурна изисканост, предоставящи изобилно всякакъв тип кухини за гнездене. Използването на оръжия в населените места е държало най-опасните хищници настрана. Въобще – блаженство. Разбира се, животът на врабците тогава също не е бил идилия, похапвали са ги котки и плъхове, кървав дан е давала популацията и на прашките на момчетата…

Един от първите съкрушителни удари върху процъфтяващата врабчова популация нанася… парната машина. С катастрофални за пернàтото им население последици. Парната машина в исторически кратки срокове измества животинската тяга и събаря един от основните стълбове, на който се е крепяло благоденствието на врабчетата – храната. Представете си какво е било за тях, особено зимно време, оживеното движение на каруци, файтони, ездитни животни по улиците на града – обилие на семена, при това – не само от сеното по местата за хранене на конете и другите товарни животни. Това е била жизнено важната и единствено достъпна храна за врабчетата през този тежък период. И изведнъж това да изчезне! Появилите се автомобили нямали нито хранилки, нито оставяли след себе си изобилие от семенца! Във всяка от страните този съкрушителен удар е идвал по различно време, с различен обхват и с различна сила, но е бил неизбежен. Затова днес вече няма врабчета в Лондон и Париж, просто те са били първите, подкарали парната машина.

След Втората световна война към продължаващия да се засилва първоначален удар се добавил и втори, още по-страшен. Химизацията. Масовото въвеждане на химически торове, пестициди и други химически препарати лишило врабчетата от храната им и през лятото – от насекомите. В добавък дошла интензификацията на земеделието, разораването на синурите, на ивиците дървета и храсти, на „пустеещите“ петна треви и цветя. „Прогресът“ в градовете довел до такова „подобряване“ на озеленяването, което превърна зелените площи и парковете в зелени пустини, без хралупати дървета, без бубулечки, които да нарушават спокойствието на гражданите, без „диви“ цветя и разнообразни треви в тревните площи. Формулата „райграс“ окончателно подписа смъртната присъда на врабчетата. Заедно с качественото строителство, което не оставя никакъв шанс за намиране на кухина за гнездо…

Ако днес все още има врабчета около нас, това е не благодарение, а въпреки всичко, което човек прави. И ако те все още оживяват с жизнерадостните си гласчета средата ни, това е само благодарение на тяхната жилавост и природен заряд. Но той няма да трае дълго, ако ние, хората които обичат природата, не им помогнем. Присъединете се към усилията на БДЗП да опази този неповторим свят. Като врабчетата са десетки хиляди видове растения и животни, за повечето от които дори не подозираме, че съществуват…

Петър Янков

Включи се в "Ние броим врабчетата" на 24 април 2021 г.